Кистата на челюстната кост е кухина, изградена от съединително-тъканна капсула, подплатена отвътре с епител, изпълнена с течно или кремообразно съдържание. Тя расте бавно, но постоянно, и с времето може да измести съседни зъби или да засегне околни структури.
Кистите са изненадващо чест проблем — систематичен обзор на 17 големи проучвания по света установява средно разпространение от 13.8% сред изследваните челюстни лезии, като радикуларната киста е категорично най-честият тип, представляваща между 40% и 85% от случаите в различните региони[1]. Именно затова, ако лекуващият ви зъболекар спомене „киста“ на рентгенова снимка, най-вероятно става дума точно за нея — тя се развива около корена на зъб с отдавна умрял нерв, често вследствие на нелекуван кариес.
Познати са още и псевдокисти — при тях е налице само капсула, без наличие на епител.
Симптоми — защо кистите често остават незабелязани дълго време
В ранните си стадии кистата рядко причинява болка или дискомфорт — много от тях се откриват случайно на рутинна рентгенова снимка, направена по съвсем друга причина. С напредване на растежа могат да се появят:
- Лека, безболезнена подутина на челюстта
- Разместване или разклащане на съседни зъби
- Изтръпване в областта, ако кистата притисне нерв
- При инфектиране (екзацербация) — остра болка, оток и признаци на възпаление, сходни с тези при дентален абсцес
Именно тази безсимптомна начална фаза е причината редовните профилактични прегледи с рентгенова диагностика да имат значение — не само за кариес и пародонтоза, но и за случайно откриване на кисти, преди да са нараснали достатъчно, за да засегнат съседни структури.
Как се поставя диагнозата
Рентгеновата диагностика е от решаващо значение — типичната находка е овална сянка, оградена със силна, ясна граница (linea albuginea). При пункция повечето видове кисти съдържат бистра жълтеникава течност с холестеринови кристали — изключение прави одонтогенната кератокиста. Категоричната диагноза обаче се поставя едва след хистологично изследване на самата киста след отстраняването ѝ, тъй като образът на рентген сам по себе си не е достатъчен за сигурно разграничаване от други челюстни лезии, включително доброкачествени и злокачествени процеси.
Как се лекуват кистите
Лечението е хирургично — най-често чрез енуклеация (цялостно изваждане на кистата с капсулата ѝ), понякога съчетано с лечение или екстракция на засегнатия зъб, в зависимост от това дали той може да бъде запазен. При по-обемни кисти понякога се прилага двуетапен подход, при който първо се намалява размерът на кистата, преди цялостното ѝ отстраняване. След операцията е важно периодично рентгеново проследяване, особено при одонтогенната кератокиста, която има по-висока склонност към рецидив в сравнение с останалите видове.
Видове одонтогенни кисти
Разгънете всеки от петте вида по-долу за кратко описание и подробна статия:
Неодонтогенни кисти
Освен свързаните пряко със зъбите, съществуват и кисти с друг произход:
Фисурални: глобуло-максиларна, назо-алвеоларна, медианна киста на максилата, медианна киста на мандибулата.
Нефисурални: киста на назо-палатиналния канал.
Тези видове са значително по-рядко срещани от одонтогенните и не са свързани пряко със състоянието на зъбите.
Ако сте получили резултат от рентгенова снимка, показваща киста, или подозирате наличие на такава, запишете час за преглед — навременната диагностика улеснява значително лечението.
[1] Global prevalence of odontogenic cysts: a systematic review. Saudi Dent J. 2026. pubmed.ncbi.nlm.nih.gov ↩
Д-р Александър Георгиев е завършил дентална медицина, тясно специализиран в областта на оралната хирургия. Има интереси в областта на хирургията, имплантологията и естетичната медицина.
